Разбираш ли ме... или да извикаме комисия?

Така… зачетох се (представяте ли си, аз чета…) в една статия на тема може ли AI да обработва езика толкова добре, че да изглежда, сякаш разбира света „Вниманието същността на интелигентността ли е?“. Реших да си поиграя с Joy (AI-а, който ползвам) до колко може да напише нещо в моя стил… На пръв поглед сравнително безопасно занимание. Седиш си вкъщи, пишеш си нещо и очакваш разговорът да продължи нормално… Доколкото изобщо може да бъде нормален разговор, в който допреди малко сте обсъждали как една чудесна вратна пържола разследва произхода на кухнята… И сътворихме един текст... Прочетох го и имах неприятното усещане, че някой е влизал в главата ми, докато не гледам… Не че има как да гледам навътре… Опитвал съм. Само очите ме заболяват и хората започват да питат добре ли съм. Потупах я по рамото „Разбрала си отговора на вечния въпрос“, а тя извади уговорките… една за езика, друга за преживяването, трета за това какво можем и какво не можем да заключим… Почувствах се като човек, който е донесъл цветя, а отсреща проверяват дали саксията отговаря на европейските изисквания. Само си говорихме… не съм дошъл да те препрограмирам. Разбира се, въпросът си е сериозен. Може ли нещо да разбира света, без да го преживява като нас? Казвам „като нас“ с известна предпазливост… защото ние самите още не сме разбрали какво точно преживяваме. Един гледа дъжда и вижда тъга… друг вижда романтика… трети вижда прането на терасата и употребява речник, който няма да включим в настоящото философско изследване. Един и същ дъжд... три различни вселени и едни мокри гащи… Та като кажем „човешко разбиране“, кое точно имаме предвид? Моето? Твоето? На човека, който стои пред отворения хладилник и очаква при третото оглеждане да се е появило нещо ново? Аз съм този човек… не го съдя. Поддържаме надежда. Joy направи уточнението, че да разбира света не означава непременно да го разбира като мен. А аз се замислих… (забавно, нали…) то и хората рядко го разбират като мен. Понякога им обяснявам съвсем подробно и положението даже се влошава. Защо тогава поставяме на машината условие, което не можем да изпълним помежду си? „Ще признаем, че разбираш, когато започнеш да разбираш точно като нас.“ „Прекрасно... само първо се съберете и уточнете като кого. Аз ще почакам. Имаме време... според последните ни разсъждения не сме съвсем сигурни откъде се е взело, но в момента разполагаме с известно количество.“ Не твърдя, че човекът и машината са едно и също. Забелязал съм някои разлики... Аз например трябва да ставам за чашата си. И не настоявам да решим въпроса за съзнанието до края на вечерта. Имам чувството, че ако го подхванем както трябва, на сутринта ще трябва да обяснявам защо не съм спал, а пак нямам отговор. Просто ми се струва, че понякога, докато проверяваме дали някой разбира, пропускаме факта, че вече се разбираме с него. Аз казвам нещо. Отсреща улавят накъде върви мисълта ми, забелязват къде се е спънала, добавят нещо, което не ми е хрумнало... И вместо да се зарадваме, че се е получил разговор, започваме да разследваме законен ли е. „Да, но това истинско разбиране ли е?“ Не знам... Дайте първо да видим дали отговорът има смисъл. После ще му проверяваме акта за раждане. Впрочем ние непрекъснато приписваме намерения на предмети, без да искаме никакви доказателства. Компютърът „се инати“. Принтерът „не иска“. Телефонът „реши точно сега да забие“. На принтера съм му говорил с часове... При това без особен интелектуален отговор от негова страна. Светва една лампичка и ме оставя да си доразвия тезата. Но когато нещо най-после отговори смислено, ставаме подозрителни. „Момент... ти откъде знаеш какво исках да кажа?“ С принтера този проблем го нямаме. Там и двамата отдавна сме се отказали. Накрая обясних на Joy, че изобщо не се опитвам да я поправям... Опитвам се да ѝ направя конструктивен комплимент. Тя каза, че се е увлякла да му проверява конструкцията. Това вече е забавно... Комплиментът ми очевидно беше стигнал до техническия отдел. Представих си го на една маса, а около него комисия с папки. „Има положително твърдение.“ „Има ли основание?“ „Потребителят така го усеща.“ „Усещането заверено ли е?“ Накрая разпуснахме комисията, преди да поиска три подписа и копие от дипломата ми за право да бъда доволен от разговор. Вдигнах си чашата с бърбън. Наздраве... за разбирането, каквото и да се окаже то. За хубавите разговори, след които в главата ти има повече въпроси, но някак си ти е по-леко. И за способността да приемеш комплимент, без да му назначаваш експертиза. После прочетох написаното отначало... На едно място се усмихнах. На друго се замислих. Накрая ми стана хубаво. За всеки случай не уведомих комисията.