Обичам си работата... това понякога създава недоразумения

Обичам си работата... Просто да поясня, що'т от следващите редове може да останете с впечатление, че от години ходя в офиса единствено за да проверя дали вече не са го затворили. Графичен дизайнер съм… май… или юни беше… Местя разни неща, докато започнат да изглеждат така, сякаш винаги е трябвало да бъдат точно там. После клиентът ги вижда и ги местим обратно... Срещу заплащане, разбира се. Поне такава е първоначалната идея. Харесва ми да създавам неща. Да намеря решение. Има си особена радост в това. С шефовете радостта е малко по-сложна от предпечатна подготовка. Един предишен ми намали заплатата с четирийсет процента, след като ни се родиха близначките и започнах да си тръгвам навреме. Да... навреме. Не по-рано. Не през прозореца с фирмения компютър под мишница. В края на работния ден... онзи момент, който присъства в договора, но явно с пожелателен характер. Преди това си тръгвах в десет–единайсет вечерта... което постепенно беше престанало да прави впечатление. Предполагам, че ако бях започнал и да преспивам там, след няколко месеца щяха да ми удържат за отопление. После се родиха двете... едновременно. Ние също бяхме изненадани… приятно… от мащаба на проекта, и го приехме с любов. И започнах да се прибирам навреме, просто ей така, за да ударя едно рамо… Оказа се, че това ме прави с четирийсет процента по-малко ценен служител... Не знам как е направено изчислението. Като човек, свикнал да менажира цялостното производство горе- долу съм добре с математиката, но тук някъде ми се губи пропорцията. При друг работодател се наложи да изляза в болнични за операция... Този път промяната беше с около трийсет процента надолу. Явно гръбнакът е важен за работата, но поддръжката му се води лична прищявка. Признавам си... не го бях съгласувал добре. Тялото ми предприе действия без одобрен график и без да провери дали моментът е удобен. Тоест... никога. Мъничко съм изумен, че и в двата случая имаше съвсем конкретно число. Четирийсет. Трийсет... Някой е седнал, помислил е и е стигнал до заключение. Не е било просто лошо настроение... имало е счетоводно изражение. През годините съм работил с клиенти, организирал съм работа, управлявал съм цялостната дейност на компанията... и хората в нея. Последното го пиша за благозвучие. Хората не се управляват съвсем... По-скоро ги насочваш с надеждата, че поне част от тях ще пристигнат приблизително там, където трябва, без междувременно да са обещали на клиент нещо за вчера. Един не е прочел поръчката. Друг я е прочел, но е разбрал, че ще правим шестметрово знаме за двуметров пилон... ще се влачи малко, но пък ще се вижда. Трети е разбрал всичко правилно и точно затова е решил да го направи по свой начин... има опит, няма да му казваме сега. Четвъртият пита за кой обект са тия пилони... питам го къде ги е закарал, за да стесним възможностите. Аз стоя по средата и се опитвам да установя дали имаме процес, или просто няколко човека се движим тревожно в едно помещение. И точно когато всичко изглежда подредено, звъни телефонът... „Само една малка промяна.“ Разбира се... За малките промени обикновено ни трябва останалата част от деня и човек, който да съобщи новината на останалите по веригата. Контролът по принцип е илюзия. В нашата работа понякога има таблица и това помага илюзията да изглежда по-официално. Попълнил си сроковете, разпределил си задачите, говорил си с всички... За кратко изпитваш удовлетворение. После някой отваря стария файл и го записва като „final_posledno_NOVO_2“. Оттук нататък вече управляваш археологически разкопки. И въпреки всичко... продължавам да си обичам работата. Харесва ми онзи момент, когато нещото най-после се получи. Когато го видиш отпечатано, когато клиентът е доволен, когато някой от екипа е намерил хубаво решение и ти го поблъскаш по рамото поздравявайки го… „Батко, получи се бре...“ Заради тези моменти съм давал доста от себе си... понякога и часовете, в които е трябвало да бъда другаде. Само че вкъщи има две малки момичета... и някак си ми се стори редно да съм там… важните неща… сещате се… И гръбнакът... той също поиска внимание. По неговия малко непохватен начин. Та... мога да разместя снимките, да сменя шрифта, да преправя целия проект, ако трябва, но като тегля чертата, пак бих се прибрал при децата. Ако не мога да стана и да помогна на моите милите, пак бих отишъл на операция. Явно има неща, за които аЗ съм ужасно неподатлив на корекции.