Добрият, лошият и свободното място до прозореца

Има едни „добри хора“… де’т се чудиш да ги уважаваш ли… и с какво… мазнички малко. Личи им веднага. Усмихват се, поздравяват, отстъпват място в автобуса... Ако ги настъпиш, ти се извиняват. Малко неудобно се получава, защото ти си виновен, а те вече са ти простили и те гледат благосклонно… остава да те погалят по главата. „Какви хора…“си казваш. Обаче, по някога се оказва, че същият този човек се прибира вкъщи и още от вратата започва проверка на личния състав... Защо това е тук, защо онова не е готово, защо детето диша така, сякаш има право да ползва целия въздух. Пред другите е мек... Явно го пази за непознати. Жена му страда… Децата също... подскачат още като се отключва вратата. И понякога следват обиди. Удари. Тук не ми се получава шегата... Да отстъпиш място на непозната жена, а после да удариш своята, не те прави добър човек с известни особености. Прави те насилник, който знае кога има публика. Но съседите го поздравяват. „Много свестен човек... поздравява…“ Да... с тях явно му се получава… Странно нещо сме хората. За да решим, че някой е добър, понякога ни стигат две мазни думи... За да повярваме, че е злодей, ставаме научен институт. Търсим свидетели, сравняваме версии, оправдаваме с напрежение или пък, ч е бил изнервен. Може да е бил... И аз се изнервям. Последно от един файл, който три пъти ми обеща, че е записан. А има и едни други хора... дръпнати, нацупени, необщителни. Гледат така, сякаш още при раждането някой ги е прекъснал по средата на нещо. Поздравяваш ги... кимват. Питаш ги как са... „Добре.“ Това е. Интервюто приключи. Нямат желание да разкажат какво са яли, как са спали и какво мислят за променливата облачност... Времето навън да се оправя само, голямо е вече. Не са особено удобни за компания. Не ти казват колко прекрасно изглеждаш, ако приличаш на човек, който е сглобяван набързо. Поглеждат те и питат: „Спал ли си изобщо?“ Деликатността е някъде на склад... още не са я разопаковали. Само че ако паднеш, тоя същият вече е до теб. Не е успял да се усмихне... зает е да те държи. Първо ще ти подаде ръка. Ако не стига — и другата. Ще се подпре с крак, ще извика помощ, ще намери въже... Ако положението го изисква, ще докара кран. Не знаеш откъде познава човек с кран... той по принцип не общува с никого. Очевидно за аварийни ситуации поддържа няколко контакта. Ще те вдигне, ще ти събере нещата, ще те закара където трябва... А ако му благодариш, става неспокоен. Размърдва се, гледа настрани, започва да прибира нещо, което изобщо не е вадил... „Нищо не съм направил.“ Нищо... Само си остави работата, дойде през половината град и остана, докато се увериш, че съм добре. Предполагам, че ако беше направил нещо, щеше да има нужда от разрешително. Разбира се, има и намръщени гадове... Не искам сега всеки, който се е скарал с касиерката, да се разпознае като скрит благородник. А има и усмихнати хора, които са добри и след като се приберат. Познавам такива... чудесно им се получава. Просто вече малко внимавам с оценките по опаковката. Професионално изкривяване... знам колко много може да се постигне с хубаво оформление. Повече ме интересува как се държи човек, когато няма кой да му ръкопляска... когато срещу него стои някой по-слаб, уплашен или зависим от него. Когато може да нарани и няма кой веднага да го спре. Там някъде започвам да си съставям мнение. А за онзи намръщения... пазя му място до мен. Не държи да е до прозореца. Не държи и да си говорим.